Екатерина Кьосева Женска енергия

Ако правя всичко сама в този свят, защо си ми ти?

Все повече и повече жените сме тласкани от обществото, но и от мъжете си, да бъдем „справящи се с всичко в живота сами“, а за сметка на това сякаш самите те стават все по-безотговорни и все по-нуждаещи се.

Ако в миналото сме се вписвали в шаблона на пасивната, зависима и покорна съпруга, то днес сме тласнати в другата крайност. Но харесва ли ни? И ако отговорът е „не“ (както се надявам!), не е ли време да споделим някои неща (с мъжете си)? А именно…

Ако правя всичко сама в този свят, защо си ми ти?

Понякога въпросът „Гладна ли си” ме засища по-пълно и от най-страстното ти  „Обичам те.” Понякога „Студено ли ти е?” в мразовитата привечер ме топли повече и от дебелата ти жилетка. Не означава ли да обичаш  да те е грижа? Усмихва ли се днес? Трябва ли ти нещо? Вземи последното парченце шоколад! 

Какво е „Обичам те!”, когато тези думи на грижа и състрадание липсват? Какво е „Искам те” без „Искаш ли да вземеш пуловера ми…” Понякога толкова се тревожим и взираме в своя таен НЕДОСТИГ на любов, грижа и топлина, че сме твърде заети да претегляме даването и вземането на въображаемата си везна. И това ни отчуждава.

Някои го наричат Равенство. Партньорство. Отговорност за себе си.

Според други, е по-лошо и от суровия егоизъм. А според трети, сме още деца, които искат или само да получават, или в най-лошия случай да не се минат, давайки в повече. Като братче и сестриче, следящи дали тортите в чинията  са еднакво големи. Или пак са ги прецакали с по-малкото парче?!

Какво да правим с това състояние на недостиг в душата ни? Да трупаме и да пестим – чувства, пари, нежност, грижа. Защото някога някъде много дълго време сме били лишени, били сме в емоционален недостиг. И в душата ни зее рана, в която всичко пропада и нищо натрупано никога не е достатъчно…

Истината е, че който е настроен да взима все още функционира през детската роля. Детето е зависимо, то иска да вземе, очаква другите да задоволят потребностите му. Който е настроен да дава е преминал на нивото на емоционалната зрялост. Той иска да даде от себе си, защото осъзнава своето вътрешно изобилие.

В едни идеални отношения, скъпи мой, вероятно просто ще преливаме флуидно един в друг. Ще се усещаме. Ще знаем как и кога да се (до)пълним. Колкото и да сме пълноценни личности, сме най-вече хора, мили мой, не сме съвършени. Аз съм жена, а ти – мъж. Ти ще знаеш как да ми дадеш там, където нямам. Аз ще знам кога да ти дам там, където имаш нужда. 

Защото ако правим всичко сами тогава защо ни е да бъдем заедно? 

Да си призная, добре е да можем сами, но е ДРУГО да бъдем заедно. ИМА РАЗЛИКА, когато знаеш, че има някой до теб. Някой, на когото го е грижа за теб. Някой, който би поел половината ти тежест, за да си поемеш въздух. Някой, който ще те накара да се усмихнеш и в най-мразовитите ти нощи. 

Казват, че сме родени сами и сами ще си тръгнем от този свят. Не съм убедена, скъпи мой, не го вярвам. Идваме през желанието на майка си да се родим и когато си тръгваме все някой ни изпраща. А междувременно, точно ЗАЕДНОСТТА е това, което ни свързва с реката на живота. Затова се търсим, намираме, губим и никога не се отказваме. 

Знам едно нещо, скъпи мой, когато в живота ни няма любов, започваме да се питаме какъв е смисълът на живота? Защо живея? Какъв е смисълът да се събуждам сутрин? Какъв е смисълът да имам пари, образование, възможности? И обратното. Когато в живота ни има любов, въпросът за смисъла на живота е най-абсурдното нещо, което може да мине през ума ни, нали?

Защото смисълът е самото живеене 

А живеенето е любов

Отдаденост

Грижа

ЗА

ЕДНО

СТ

Прочетете още...

Comments

comments